Трябва ли да простиш, за да се изцелиш? (+ видео)
Трябва ли да простим на родителите си, за да продължим напред?
Много често чуваме, че трябва да простим, за да освободим себе си - че ако държим гняв или омраза, това ни задържа в миналото; че е лошо, незряло, нездравословно.
Но истината е малко по-различна...
Прошката е духовен идеал, но не е задължителна за изцелението.
Това, което всъщност лекува, е не „прошката“, а способността ти да почувстваш всичко онова, което не си имал право да чувстваш като дете. Всичко, което си бил научен да потискаш – болката, гнева, тъгата, разочарованието, самотата.
Гневът не е лош. Той е естествена реакция, която възниква, когато границите ни са преминати, когато има несправедливост, когато не сме били чути или разбрани.
Това, което ни държи заключени в миналото, не е самият гняв, а фактът, че никога не сме си позволили да го усетим и изразим безопасно.
Много хора, когато започнат терапия, коучинг или вътрешна работа, започват да осъзнават неща за своето детство и родителите си.
Като деца възприемаме родителите си такива, каквито са. Дори когато се държат грубо, отсъстват, не ни разбират - ние не поставяме това под въпрос. Приемаме го за „нормално“. Едва когато пораснем, започваме да виждаме ясно, че голяма част от нашата тревожност, несигурност, ниско самочувствие или повтарящи се модели във връзките са резултат от това ранно взаимодействие с тях.
Понякога това може да е по-очевидно - когато в семейството е имало насилие, зависимост, болест или развод. Но често външно всичко е изглеждало „нормално“ - имало е храна, покрив, и затова си мислим, че няма от какво да се оплакваме.
И все пак, може да е имало емоционална липса, критика, прекалено високи очаквания и строг контол. Може би родителите са били физически присъстващи, но емоционално напълно отсъстващи. Може би ти си се научил да се нагласяваш. Да подтискаш части от себе си, за да бъдеш „доброто дете“. Да се бориш да заслужиш любовта им, вместо просто да я получаваш.
Освен физически нужди, е важно да знаем, че имаме и други нужди - например нуждата от емоционално настройване, от автентичност, от подкрепа, любов и защита, и когато тези нужди не са посрещнати това може да бъде също толкова травмиращо за нас, колкото когато физическите ни нужди не бъдат удовлетворени.
Двата капана, в които най-често попадаме
1. Байпасинг - фалшивата прошка
Това е когато казваме „простил съм“, но реално просто сме избягали от чувствата си. Казваме, че „разбираме защо родителите са постъпили така“, че „в миналото няма смисъл да се рови“. Но това не е истинска прошка – това е потискане. Под него стоят гняв, тъга и болка, които сме зарови под чергата и не искаме да ги чувстваме.
Попадаме в този капан, защото сме чували колко лошо е да таиш лоши чувства и как правилното нещо е да простиш и да продължиш напред. Много по-важно от това да простиш е това да си позволиш да чувстваш чувствата които не си почувствал като дете.
Това че имаш чувства не означава че обвиняваш родителите си и си в ролята на жертва. Чувствата са си чувства, те са валидни, независимо от намеренията на някой. Този байпасинг идва често от табуто, че е грешно да обвиняваме родителите си. Това е свързано с толкова много вина. Защото ни се натяква, че родителите са направили най-доброто за нас. Жертвали са се за нас. Дали са си живота за нас и да ги обвиняваме е признак на неблагодарност.
Много често чувам хората да казват - “ама те не са искали да ме наранят”.
Да, и това не означава, че не си билнаранен. Ако някой те блъсне на улицата и ти паднеш и си счупиш ръката, това че човекът го е направил без да иска и е нямал намерението да те нарани изключва ли последствията от това, че ръката ти е счупена или болката, която изпитваш?
Аз не те насърчавам да обвиняваш родителите си, а те насърчавам в това да позволиш на чувствата си да бъдат там, да ги почувстваш и освободиш.
Най-добрата практика за освобождаване на заседнал гняв
Моят любим начин да изразим истинските си чувства към някого е като му напишем писмо. Писмо, което е напълно нецензурирано - в него можем да излеем всичките си емоции, дори най-грозните думи, които ни идват. Това писмо, разбира се, няма да изпращаме на никого. След като го напишем, просто го унищожаваме.
Препоръчвам тази практика на всичките си клиенти и самата аз съм я използвала многократно. Виждала съм, че когато си позволим да почувстваме и изразим емоциите си точно такива, каквито са, прошката често идва естествено. Но дори и да не дойде, това не е най-важното.
Най-важното е да освободиш тежестта, която носиш вътре в себе си.
2. Засядаме в ролята на жертва
Вторият капан в, който попадаме, е да заседнем в ролята на жертва и да обвиняваме родителите си за всичко, което ни се е случило и продължава да ни се случва в живота.
Истината е, че нашите родители са най-обикновени хора - със своите собствени травми, страхове и проблеми. Често те могат да проектират всичко това несъзнателно върху децата си. Има родители, които са абсолютни нарцисисти (не обичам тази дума, но я използвам за контекст). Понякога за някои хора е по-добре да се откъснат от родителите си поне временно, за да се погрижат за себе си.
Както вече споменах - болката ти е валидна, но засядането в обвиняване и сочене на пръста - не е. Просто не ти служи. Това, което си преживял може да не е било честно и вината не е твоя, но отговорността да се излекуваш е твоя и за това трябва да излезеш от ролята на жертва.
Ако все още продължаваш да държиш гняв към родителите си - това е сигурен знак, че си заседнал в ролята на детето. Трябва да пораснеш и да осъзнаеш, че родителите ти са ти дали най-доброто на което са били способни. Един човек не може да ти даде, това което няма в себе си. Най-вероятно и те са имали своите собтвени травмиращи преживявания, които не са могли да излекуват.
Казвайки това отново искам да напомня - това не оправдава болката ти и за да стигнеш до това осъзнаване, трябва първо да си позволиш да почувстваш болката от миналото си и да започнеш да посрещаш своите собствени нужди, и да спреш да очакваш, че те ще го направят. Ти си възрастният сега.
Това е втората ключова стъпка в изцелението ни - да станем собствените си родители и да си дадем грижата, любовта и подкрепата, от която сме имали нужда и от която имаме нужда.
Както обичам да казвам "Трябва да спреш да ходиш в китайския ресторант и да търсиш мексиканско". Когато излезеш от ролята на детето и въплатиш възрастния в себе си осъзнаваш колко нелепо е това, но именно това продължаваш да правиш, когато очакваш от хората да ти дадат това, което те нямат в себе си, вместо да си го дадеш сам.
